С обръщението на президента Плевнелиев от 1 февруари 2014 г., в което той призова всички документи, свързани с дейността на комунистическите тайни служби, да бъдат архивирани, дигитализирани и предоставени на Държавния архив, българите, които не желаят да участват в „заговора на мълчанието” за комунистическото ни минало се увеличиха с още един. За да има обаче смисъл от тоталното отваряне на досиетата, искам да опровергая НЕКОИ ЛЪЖИ, които трето десетилетие съпътстват „политически коректното” говорене за досиетата. Аз самият трудно се отърсих от тях и се чувствам длъжен да кажа истината на онези, които още им вярват.
Първо – АРХИВЪТ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ Е СЕКРЕТЕН. Разсекрети го 36-тото народно събрание в своя последен работен ден- 13 октомври 1994 г., в което много ясно пише ,че „сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на ДС, както и агентурната информация на тези органи, отнасяща се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не са държавна и служебна тайна”.Това решение на Народното събрание никога не е отменяно. През 2002 г. един глас не стигна на Конституционния съд да обяви отмяната на Закона за досиетата за неконституционносъобразна именно на базата на това решение, което Законът за класифицираната информация не отмени. Нещо повече – то бе потвърдено и от решение на петчленен състав на Върховния административен съд през февруари 2003 г.
Второ – АРХИВЪТ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ Е КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ. Той не беше отново засекретен от Закона за защита на класифицираната информация, защото според този закон на класификация и съответно обозначение подлежи единствено информацията, свързана с дейността на поименно посочените съвременни служби за сигурност и служби за обществен ред на Република България. Държавна сигурност не е сред тях. Перфидни манипулатори обаче, повечето от които откровени ченгета, умишлено заблуждават обществото, че този архив е станал отново секретен със Закона за класифицираната информация, приет през 2002 г., и че тепърва предстои декласифицирането му. Целта е да се използва измислената нужда от разсекретяване като процедурна хватка, за да се обяснява на поискалите някаква информация, че първо трябва да се декласифицира огромен обем информация съобразно грифа си за секретност, после тази информация да се обработи, и чак тогава да се предоставя. По този начин елементарно, но ефикасно се бави обществения достъп до документите на Държавна сигурност.
Трето –АРХИВЪТ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ МЕСТИ В ДЪРЖАВНИЯ АРХИВ. МВР няма такова задължение по Закона за класифицираната информация, защото архивът на Държавна сигурност не е класифициран. МВР не нарушава закона, като държи архива при себе си. Нарушава обаче грубо друг закон – Закона за достъп до обществена информация, като отказва достъп до този архив. Нарушава и конституцията, според която – чл. 41, ал. 2, гражданите имат право на информация от държавен орган, ако тази информация не е държавна или друга тайна и не засяга чужди права. Конституцията защитава и народното здраве и морала, колкото и общо това за звучи. Народното здраве и моралът изискват ясни взаимоотношения и липса на зависимости.
Архивът на Държавна сигурност трябва да се предостави на разположение на създаден с нарочен закон Институт за изследване комунистическото минало на България, който по полски модел може да се нарече Институт за национална памет. Документите на Държавна сигурност са твърде различни от „цивилните”, за да са в Държавния архив. Достъпът до този архив трябва да става по много ясни и детайлизирани правила, и да се работи по определена методология, която изисква определена компетентност. Наложително е и създаването на нов орган, подобен на комисията Андреев, чиито членове обаче не трябва да бъдат излъчвани от политически партии. Този орган трябва да бъде мандатно и законово независим, ида не позволява на политическата конюнктура да злоупотребява с този архив.
Четвърто – ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НИКОГА НЕ Е ЗАЩИТАВАЛА НАЦИОНАЛНИЯ ИНТЕРЕС. Държавна сигурност беше най-престъпната част от една престъпна държава, която обслужваше интересите на една престъпна партия. През май 2000 г. 38-то народно събрание обяви комунистическия режим в България за престъпен*, а Българската комунистическа партия – за престъпна организация. Няколко факта в подкрепа на това справедливо, макар и останало само на хартия осъждане. „Народният” съд издаде 2700 смъртни присъди, 200 от които бяха изпълнени предварително. Партизани и прочие декласирани елементи в първите месеци и години от съветската окупация брутално умъртвиха най-малко 30 000 души – цвета на българската нация. През лагерите до началото на 60-те години на миналия век минаха и загинаха над 100 000 души. Такъв ли е бил националният интерес?
Пето – НЯМА ДОБРИ И ЛОШИ УПРАВЛЕНИЯ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ. Нейните офицери и агенти са обучавани от едни и същи учители по една и съща методика, само са завършили различни „класове”. Всички са работели за всички управления, докато се „специализират”. Всички управления са били еднакво лоши. Всички работещи в и за тях са били готови да вършат – и са вършили- неморални неща.
Шесто – ВСЕКИ, РАБОТИЛ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ, Е ОТГОВОРЕН ЗА ДЕЛАТА Й. СЪЩОТО СЕ ОТНАСЯ И ЗА ВСЕКИ, ЧЛЕНУВАЛ В КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ. Вината може и да е индивидуална, но отговорността в тоталитарните системи е колективна. Всеки е поел отговорност за сътрудничеството си с ДС и за членството си в БКП, сключвайки определен договор с тях, свързан с поемането на задължения, осигуряващи му определени права. Този договор, писан или не, не е лична работа, защото е сключен с организация, и то за лична облага. Дори в тоталитарното общество никой не е бил длъжен да бъде политик или държавен служител. И ако желае пак да бъде такъв в демократичното общество, трябва да приеме, че миналото му ще бъде внимателно проверено.
Седмо – РАБОТИЛИТЕ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ НЕ СЕ РАЗКАЙВАТ! Това са хора с болни честолюбия и тежки комплекси. Те признават чак след като ги изобличат. Тогава започват да твърдят, че мотивацията им е била благородна, че дейността им е била добра, че са искали да поправят хората, за които са донасяли. Това е защита, а не покаяние. Преди да се покаят, не можем да ми простим и да се помирим.
Седем лъжи – като седемте смъртни гряха. Разбира се, сред сътрудниците и вероятно дори сред служителите на Държавна сигурност има и жертви. Но единственият начин да си съставим обективно мнение за тях и делата им, е да получим цялата информация, и лично да преценим чия дейност е била благородна, и чия – не чак толкова. Само публичността ще даде възможност за реална оценка. Другото са евтини манипулации.
* Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен – Обн., “Държавен вестник”, бр.37 от 05.05.2000 г.