Свети Илия Гръмовник и тайните на Струпешкия манастир

На 20 юли църквата почита свети Илия,  старозаветен пророк, който е възнесен жив на небето с огнена колесница. Според народната вяра, при подялбата на света от братята-юнаци на свети Илия се падат “небесните води”:

 Паднали му се летни гръмотевици,

 паднали му се летни трескавици,

 да си лети под синьото небо,

 да си лети със темните облаци,

 да заключва в Черно море,

 да заключва, още да отключва;

 да си дава роса и дъждове.

            Той е повелител на гръмотевиците и светкавиците - предизвиква ги, препускайки с огнената си колесница по небето. Наречен е “свети Илия Гръмовник”. Ако се разгневи, светецът може да причини продължителна суша. Затова на Илинден не се работи - празнува се за от проливни дъждове и градушки, за от суша и за почит на свети Илия. Яде се печен кукуруз (царевица). Множеството оброци и курбани за омилостивяване на светеца и предпазване на реколтата от градушка и наводнение са характерни за празника и във Врачанско. Около Илинден се случва да има гръмотевици. За тях в Мизия казват, че “свети Илия си е изпил виното и търкаля празните возилници по небето, та да ги стегне за новото вино.” Това е денят, от който на много места започва подготовката за брането на лозята: стягат се кошове и каруци, попарват се бъчви и каци. На някои места “се пазят от огън” този ден.

            По традиция се коли най-старият петел в чест на светеца и се късат първите узрели пъпеши и любеници. В Игнатица празнуват празника “за от „трескотева” и  на този ден вадят мед от пчелите. В Кунино до Илинден стопаните трябва да са дожънали нивите, а на много места от този ден започва вършитбата, която трябва да приключи най-късно до Богородица. В Люти дол, Лик и другаде вярват, че дъждът на Илинден вещае плодородие.

Струпецкият манастир „Свети пророк Илия” се намира на двайсет километра южно от град Мездра. Известен е още под името „Тържишки”, заради старо съседно тържище, възникнало, според предание, още по времето на Второто българско царство. В манастирски документ е записано, че при завладяването на България от османските нашественици, обителта била разрушена.

Най-старата сграда, съхранена днес в манастира, е съборната му църква „Св. Николай”. Счита се, че тя е била построена най-рано през XVI век, но нейният план стои толкова близко до тези на църквите при Калотина и Беренде, че е напълно възможно тази датировка да бъде изтеглена с два века назад във времето. В дебелите й каменни стени има нарочно оставени кухини, които придават невероятна акустика на вътрешното пространство. Стените и сводът й са богато изписани от неизвестен майстор през ХVІ-ХVІІ век. Постепенно манастирът бил изоставен поради неизвестни причини и запустял. Голяма заслуга за неговото възобновяване има врачанският първенец Димитраки Хаджитошев. През 1824 година той открил забравената манастирска църква, превърната в обор и конюшня и наел работници, които нощем препокривали срутения й покрив. Три години по-късно, през 1827 година, получил официално разрешение от турските власти за възстановяване на църквата и манастира. Според други източници, до 1850 година манастирът е бил собствен чифлик на турското семейство Карамустафови от Роман. Врачанският епископ Доротей го отнел от турците и започнал възобновяването му. На следващата 1851 година започнал строежът на южната голяма сграда с широки чардаци, завършена след прекъсване през 1857 година. Предстоятел тогава бил черепишкият монах Йосиф. Напълно възможно е, поради убийството на Димитраки (на 24 юни 1827 г. във Видин), възстановяването на манастира да е започнало чак през втората половина на ХІХ-и век.

За строежа на сградата разказвал дълъг надпис, изрязан върху една хоризонтална греда от навеса на горния етаж. Архитектите я определят като „една от най-красивите и добре устроени утилитарни манастирски постройки от XIX-и век”. С пълно право нейният майстор Витьо бил отбелязан в паметния надпис върху чардаците с титлата „архитект”. Сградата е триетажна, с дължина около петдесет и пет метра. В приземието й се намират хранителният блок и други стопански помещения, а на следващите два етажа – 18 монашески килии, гостни стаи, игуменарница и зимна църква, посветена на свети пророк Илия. Манастирът е горял няколко пъти – последният пожар от 1972 година нанася редица поражения, гори и стаята, където е отсядал при посещенията си Апостолът на свободата Васил Левски. Триетажната сграда е възстановена и поддържана – великолепно място за уединение, отдих и почивка.

В архитектурната среда на дворното пространство на Струпецкия манастир като своеобразен акцент се откроява строената през 1862 година, издигната южно от съборната църква, красива каменна чешма с четири чучура. Тя привлича поклонници, туристи и случайни посетители не само с бистрата клокочеща вода и дебелата сянка на вековното дърво, в близост до което се намира, но и с типично възрожденския си стил на постройката и любопитната релефна украса от уникални каменни фигурки на животни и птици (Гълъби-ангелчета, ламя, змия, гущер, котка), някои от които се срещат с функцията на стопанин-покровител единствено тук. И днес присъствието на водата в традиционната народна култура и обредната й употреба сред българите носят чертите на езическите поверия, с отпечатъка на християнската символика – представите и вярванията в чудодейната сила на свещения извор, на аязмото и на осветената вода. На каменната чешма  в светата обител се извършват църковни ритуали, свързани с водата – тържествен водосвет на определени църковни празници, най-големият от които е този на Илинден, патронния празник на Струпешкия манастир. Тук, под вековното дърво с люлката, морният пътник ще се напие и ще хвърли монета в каменното корито с пожелание за щастие, а болният – с надежда за скорошно изцеление.
Калина Тодорова