Издание на Регионална библиотека „Христо
Ботев” и Регионално краеведско дружество с финансовата подкрепа на Община Враца
– фонд „Култура”. Автор на текста е Калина Тодорова, с фотографиите на Васко
Врачовски, Петър Петров, Боян Пищиков и худ. оформление на Станислав Стаменов,
лит. редактор – Бойка Лозанска. Включени са 42 автентични разказа за св. Иван
Рилски, Бистрешкия, Мътнишкия, Лопушанския, Германския и Куриловския манастир.
Бистрешката света обител, разположена във
Врачанския балкан е един от най-интересните и в същото време най-малко
изследвани културно-исторически паметник с национално значение от Врачанския
край. В периода 2010-2012 г. екип от
експерти осъществи поредица от теренни проучвания на обителта. Обобщените
резултати от проучването, придружено с автентичните записи на над 50
информатори са систематизирани в настоящия сборник. В изданието са включени
нови разработки и непубликувани материали, свързани с култа към най-тачения
български светец св. Иван Рилски в Северозападна България, фотографии от
началото на века на храма и Постницата, както и фотоси на реставрираните скални
фрески от Голямата пещера. Придружено е с анотации и изборен паралелен текст на
английски език. Издаването на сборника е и финализиране на втория етап от
кампанията за изучаване, възстановяване и популяризиране на Бистрешкия манастир
на Регионална библиотека и Регионално краеведско дружество- Враца.
Записаният от
нас цикъл легенди, предания и разкази от културното пространство на Бистрешкия
манастир „Св. Иван Рилски (Пусти) – Касинец” е представен в настоящата
разработка в контекста на фолклорната традиция, посветена на Рилския чудотворец
като част от живия култ към него, а самият манастир – като част от своеобразна културна мрежа (също посветена на
светеца), където опорни точки са християнските светилища, но в която влизат и
всички свети места, свързани с народните вярвания и местни култове, съхранили
предхристиянски представи, образи и митологични мотиви. В този смисъл нашият
труд може да бъде определен и като начало на едно цялостно изучаване на паметта
за св. Иван Рилски в Северозападна България и на Бистрешката света обител –
център на този процес във Врачанския край.
Събраните
наративи могат най-общо да бъдат обединени около водещите мотиви, сюжети и
легендарни персонажи по следния начин: Пребиваването и чудесата на св. Иван в Постницата на Бистрешкия манастир;
Бягството в Рила; Произхода на манастира „Иван Пусти”; Именуването на
манастирите „Св. Иван Пусти” край Враца и на Рилския манастир „Св. Иван
Рилски”; Царските съкровища (монетарницата на Иван Шишман). По-обстойно
внимание е отделено на текстовете, в които Бистрешкият манастир е представен
като „образ и подобие” на Рилския. В разказите се съдържат и ценни сведения за
един недокументиран период от съществуването на манастира край Враца – от 1944
г. до края на ХХ в. На практика е проследен „другият живот на манастира” (освен
като туристическа и художествена ценност) – като място, дълбоко и трайно
свързано с духовния живот на местните. Друга тема е тази за „лековитата вода” в
Голямата пещера – традиционните методи за водолечение и климатолечение,
практикувани на територията на обителта.
Народният сказ за св. Иван
и неговата обител край Враца е изграден върху взаимното преминаване и
преплитане на чисто личната история и историята, носеща отговор на общочовешки
търсения, взаимопроникването на националното и универсалното, напластявания на
религиозни култове и вярвания на различни общества и култури, обитавали от
дълбока древност земите около Врачанската планина.
Главен герой в легендите
е свети Иван (Пусти, Рилски) – чудотворец, маг и лечител, а чудото е
доказателство за неговите свръхчовешки, висши качества и действителната връзка
на постника-пустинник с Оня свят и Бога. В резултат на чудото и пребиваването
тук на светията тези качества придобива и мястото. Нашите информатори „изнасят”
на преден
план характерни белези и дадености, доближаващи Рилския чудотворец до митичния
чудотворец и повелител на жива и нежива природа, познат в предхристиянските
вярвания с различни имена и роли. Св. Иван присъства в съвременната фолклорна
традиция с образ, дълбоко вплетен в народната митология – като наследник на древни
божества и в същото време като изключително индивидуален, „единствен и
незаменим” в сърцата на българите. Може би именно в това се крие и тайната на
култа към него по тези земи – съчетаването на стародавно наследство с
възрожденските идеи за „небесен баща” на осиротелия във векове на робство
народ. Образът му се нарежда до древните мъдреци и лечители, но в
началото на ХХ-и в. го отриваме върху стените на храма на заветния Царев връх в едно с героите
освободители от българския национален пантеон; век по-късно той е сред първите
духовни водачи на нацията като най-обичан учител и наставник на всеки, позовал
чудото на живота чрез вяра.
В представения от нас
цикъл с легенди, предания и разкази се налага знанието и усещането на хората от
съседните на манастира „Св. Иван Пусти” селища за обителта като за
място близко, свое, родно. В техните представи той далеч не е онова студено
и чуждо, сковано от схоластика здание, а обичано и познато кътче, където като
деца играели, по-сетне – като пастирчета се отбивали да се напият с изворна
вода и да си побъбрят с пазача или някой от монасите, а по празници се събирали
с близки и рода от съседните села, за да „отговеят” заедно и заедно да
посрещнат светлите дни. На Богородица и на големите християнски празници
отивали млади и стари с почит и вяра. Изпълнявали и църковните, и народните
обреди и обичаи. Но манастирът е и място, където младите се харесвали и
залюбвали, „кръстосвали се” моми и ергени от различните села. През 30-те години
той вече е популярно в околността със своите природни дадености „райско кътче”,
които го правят предпочитано за отмора и почивка, а пътят до него – любим
маршрут на туристи и пещерняци чак до наши дни. С манастира са свързани
делниците и празниците на местните поколения наред. Тук и по „комунистическо”
кръщават децата си и ги харизват, берат билки „за здраве” на хора и стока,
молят се в трудни дни или пък търсят спасение от тегоби и „лош късмет”. В
разказите манастирът, заедно с близкия Мътнишки, присъства и с голямото си
стопанство и колоритните стопани. Те хем се грижат за Божиите дела, хем за
плодородната земя, което е висша добродетел в представите на българския
селянин, свързано с почитта към земята-майка и хляба. Така постепенно у
слушателя на тези пасажи от разказите се поражда представата, внушението за
мястото като за райско кътче на земята – Божие, чисто, изпълнено с благодат –
свещен извор, треви и дървета, преродили от плод, обработена земя със златни
жита, зеленчукови градини, обори и тучни ливади, пълни със стада животни. И
съвсем разбираемо за периодите на „запустване” на обителта всички говорят с
голяма болка. Най-емоционални се оказват разказите, в които хората си спомнят
своето детство, пряко свързано с манастира или разказват за „онези” курбани на
Голяма Богородица от тяхната младост, когато „светъ беше друг”. Много от тях
завършват със сълзи на носталгия и умиление, други пък с послания въпрос към
своите наследници. Във всички обаче прозира грижата за съхраняване на обителта,
но и на заобикалящата я природа – да не пресъхва водата на светия извор – и в
буквалния, и в преносния смисъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар